Материалът е предоставен от Ивелин Гановски.

С настъпването на зимните месеци и нахлуването на студените фронтове много колеги губят интерес и ентусиазъм за риболов. Това е времето, в което повечето хора предпочитат да си стоят вкъщи на топло и да си уплътняват времето с нещо, което не е свързано с излизане сред природата. Дните стават все по-къси, утрините студени, а още от пет часа следобед настава пълен мрак. Това влияе на настроенията и нагласите на риболовците в негативен аспект. Все по-често е възприемано схващането, че рибите вече не проявяват активност и търсенето на хищниците е безпочвено и обречено на провал. Истината обаче е съвсем друга, драги приятели, а аз в този разказ ще се опитам да ви обясня именно това.
Сега е времето на най-хубавите и трофейни риби и ще ви кажа защо смятам така. Първо водата е изстинала вече достатъчно и хищниците започват да се подготвят за зимния сезон като се хранят повече и трупат запаси, за да могат да оцелеят.
Подводната растителност вече я няма, а с нея си заминават и многобройните малки рибки, криещи се в нея и представляващи лесна плячка за хищниците. Сега те не могат да си позволят излишен преразход на енергия в търсене и преследване на плячката, защото всяка калория е важна за оцеляването в тези сурови условия. Някои видове като расперите се групират в по-спокойни води и така прекарват зимните месеци. Ако през лятото, този така мечтан от много колеги вид си издава присъствието с честите подгонвания и „бухания” на повърхността, сега през зимата неговото наличие по местата е по-скоро мираж. Няма скокове над водата, няма шум, няма нищо, което да ни подскаже, че е там. Всичко изглежда толкова мъртво, тихо и безжизнено, сякаш никога не е имало живот под водата. Но отдолу нещата не са такива, каквито изглеждат, а напротив – рибите са там и чакат да бъдат открити и примамени. Да, вече навиците им са други, местообитанията са различни и ние трябва да променим тотално стратегията от топлите месеци. Вече не можем да се надяваме на повърхностна активност, затова не залагаме на такъв тип примамки.
Нека ви разкажа за уловения от мен рекорден распер, който ще помня цял живот…
Края на февруари, температурите бяха доста под нулата, всичко беше сковано от студ и доста се чудех дали да предприема този риболовен излет или да си стоя на топло в уютния дом и да си използвам почивния ден по предназначение. Станах късно и вече наближаваше 10 часа, още не бях закусвал, а знаех, че ако ще ходя за риба, денят ще ме притисне и няма да мога да разполагам с много време. Ранното стъмване не ми даваше голям аванс за търсене на риби и обикаляне безцелно по реката. Но въпреки всички доводи против този излет, които съзнанието ми докарваше един след друг, сърцето рибарско друго казваше и аз се вслушах. Бързо облякох всичко налично за зимата в гардероба – термоблуза, клин, чорапи и отгоре трислойното яке на Фокс.
Бях запланувал да посетя едни места по Марица, които са доста далеч от Пловдив и трябваше да побързам, защото определено времето напредваше много. Пътят до местата е дълъг и кален, пълен с коловози от селскостопански машини, а аз неведнъж съм затъвал по тези места с джипа и излизането е било цяло приключение. Този път имах късмет, защото минусовите температури бяха сковали калта и всичко беше като бетонирано. Под тежестта на машината се чуваха само пукащите се заледени локви, върху които преминаваше джипа. Всичко беше толкова мрачно, сиво и пусто. Нито песен от птички, нито зеленина, нищо…
Бяхме просто аз и движещият се като танк джип, преминаващ от препятствие в препятствие. След известно време достигнах до местата, които бях определил за отправна точка. Без да губя време, обух ботушите до таза Filstar PVC Delux и закопчах якето до горе.

Сложих елека на Rapala с всичко необходимо вътре и се запътих към реката.
Реших да заложа на лайтов риболов и затова взех с мен само Venom 1-14.
Реката бе с ниско ниво и хубав цвят, леко замътена, студена, перфектна за риболов.
Нямаше дори следа от човешки крак по тези места, сякаш времето беше спряло отдавна. Това за мен беше много хубав признак, защото се очакваше рибите да са спокойни и не толкова мнителни. Пред мен стоеше реката, величествена, сравнително спокойна, но в същото време някак загадъчна, странна, дори зловеща в своята тишина. Нямах време …, нямаше за кога да се оглеждам и взирам в тази зимна идилия. Трябваше да се действа преди да се смрачи, защото и без това нямаше слънце в този ден. Пристъпих много тихо към мястото, като се опитвах съзнателно да пропускам стъпването върху изсъхналите клонки по земята и опадалите листа, защото това можеше да бъде пагубно за активността на тези и без това трудни риби. Тъй като водата беше замътена, а времето мрачно, веднага ми се наби на очи една примамка, която стоеше на почетно място в селектираната ми кутийка от елека – Salmo Butcher в цвят HBR. Бях с лайтовата въдица и влакно 0,6 по японската номерация , което ме навеждаше на мисълта, че ако хвана голяма риба, шансовете няма да са големи.
След няколко безуспешни замятания на това място, реших да се преместя нагоре по течението. Ходейки между храсталаците и трънаците, зърнах пролука осеяна с множество изоставени паяжини. Промъкнах се тихо преправяйки път с високите ботуши, докато не достигнах висок бряг, който беше силно преплетен в плен на множество клони и дървета. Беше невъзможно да се направи проводка от тук, а отдолу местата бяха изписани – бавно, „мазно” течение, сменящо посоката си и преминаващо под надвиснали клони до самия бряг. Трябваше да сляза някак и да опитам на къси проводки да подам Бътчера под тези клони. Заинатих се и с много усилия и надрани ръце успях да сляза надолу и да се закрепя за ръба на паднал дънер, от където имах възможност да подам примамката внимателно по течението и то да я извози до желаната точка. Така и направих – заметнах отдолу воблера и го оставих течението да го смъкне до мястото под надвисналите дървета. Веднага щом достигна желаната точка затворих бигела на макарата и започнах съвсем бавно да повеждам жълтеникавия боец. Правих умишлено забавяне и го оставях по-скоро да играе от самото течение на едно място, защото знаех, че ако има риба отдолу тя ще бъде доста ленива и хич няма да ѝ се гони в тази студена вода. Едва направих няколко оборота с макарата и воблерът достигна точно до клоните, които бях набелязал, изравнявайки се успоредно с брега. Точно тогава усетих брутален удар, пръчката се сгъна рязко, а добре настроеният аванс на макарата засвири звучно. Веднага си помислих: „край, това е, изпускам я тази риба !”. Не можех да си представя, че въдицата, влакното или дори възелът ще издържат, защото отпорът, който даде хищникa беше неописуем, мощен и неукротим. В едно бях сигурен вече – отсреща стоеше огромен распер, нямах и капка съмнение.
Въпросът беше как да успея да изморя този исполин и да го докарам до мен …
Рибата правеше всякакви опити да се изтръгне от примамката, завирайки се точно където не трябва – клоните, които толкова много харесах в началото. Сега те бяха враг номер едно и трябваше да я изкарам всячески далеч от там. Авансът свиреше, а аз се опитвах лекичко да го затегна, подлагайки плетеното влакно Gosen на изключителен тест.
Лека-полека рибата губеше своята мощ и започваше да се приближава към мен, увеличавайки моите шансове. Започна да се прокрадва лека нотка на оптимизъм, която се увеличаваше с всяка намотка на макарата, която успявах да реализирам в моя полза.

Не след дълго расперът се показа на повърхността изморен и в този момент останах безмълвен при вида на този великан. Рибата беше внушителна, а аз без да се бавя разпънах кепа на Rapala, който беше винаги на гърба ми. Рибата се приближи до него и тогава осъзнах, че тя е по-голяма от диаметъра на кепа.

Направих бърза промяна в плана и извадих грипера Rapala от елека, като успях веднага да уцеля устата на този грамадан и да го щипна безболезнено, за да го изкарам на брега.
Рибата беше ненормално огромна, никога не бях виждал на живо такъв екземпляр от този вид. Сложих я да легне на метъра и закова точно 85 сантиметра, но гърбът ѝ беше не по-малко внушителен. Все още ме е яд, че нямах кантар в мен, а остана в колата, но ако отидех да го взема, това можеше да коства живота на тази рекордна риба. Със сигурност рибата беше над 6 килограма, защото имам много извадени распери между 5 и 5,5 кг. и знам с какви пропорции на тялото са били спрямо тази тук.

Направих си бързи няколко снимки на самоснимачка с телефона и с все още треперещи ръце, се запътих да я връщам там, където ѝ беше мястото.

Нямах много време, защото рибата беше изморена, а и расперите са крайно неиздръжливи риби. Целунах този рекордьор за довиждане и му благодарих за невероятната тръпка, която ми донесе. След кратка „реанимация“, рибата отплува по своя път към речното царство, където властваше и всяваше ужас сред малките рибки. Това беше наистина едно незабравимо и вълнуващо изживяване, което може и никога да не се повтори. Тази риба си беше рекордна не само за нашите стандарти, а това не се вижда всеки ден. Бях толкова доволен, че повече не исках да ловя, просто се наслаждавах на момента и природата, на тишината и спомена от това, което преживях преди малко. Просто бях седнал на брега, вперил поглед във водата, която не спираше дори за миг да тече. Към същата тази вода, която е текла много преди нас да ни има на тази земя и ще продължи да тече много след като ние изчезнем. Тя беше символ на живота и вечността, а ние сме просто миг, само един дъх прашинка в безкрайната пустиня на времето. Ценете всеки момент, приятели, всяка секунда, ден, емоция, не пропускайте нищо, защото връщане назад няма…
Ако аз бях останал на дивана в този мразовит ден може би никога нямаше да изпитам това усещане, този адреналин и спомен за цял живот. Трупайте спомени, не пропилявайте времето в бездействие!